"Животът ми не се стече така, както очаквах." ... Да, макар популярна, това не беше моята реплика. Моят личен живот в голяма степен се стече именно както очаквах. "Грозните не получават любов". Вероятно, такава ме виждаха хората. "Тези, които не са нахални и не мачкат мъжа си, не получават мъж". Не получих. "Тези, които не поставят имането на деца над обичта и еднаквите цели със съпруга си, има да чакат деца..." Да, вече даже и не чакам. "Тези, които нямат семейство и деца, няма защо да се надяват на здраве или успех в начинанията си". За начинанията лесно отпускам ръце, чувствайки се сама, а за здравето мислено приемам като вероятност всяка лоша болест, защото "на кой ли му трябвам".
Не че всичко това е вярно. Има много, много изключения. Но това беше моята картинка, и още се губя някъде из нея. "Виновни" са ми може би хората, които живеят живота си по тоя сбъркан начин, "виновни" са ми с това, че са мнозинство...и сякаш пречат на Бог да си проправи път и да ми даде шанс!
Ала понякога пътят до надеждата е кратък като сълзата, с която признаваш, че Бог векове наред благославя не само грозни, а дори слепи, болни и сакати с дара на любовта и верността.
Като сълзата, с която разбираш, че ако някой въобще държи на качеството и мотивите в твоята връзка или майчинство, това е Той, а не хорските класификации.
Като смирението, че нещата се случват не чрез нашето "тичане", а по милост (всичките!) ...
И какво, ще кажете, само с една промяна на гледната точка ли ще получиш пропуснатото?
С една промяна на гледната точка ще приема Надеждата. И ако дори тогава "не получа" нещо си, значи така е било по-добре за мене.
Но все пак, не разчитайте много на това.
Бог обича да се явява в земните неща, и в живота на тия, които Го търсят.
Обича да посрамва тия, които в гордост, амбиция и агресия "печелят място под слънцето". Защото Той е Слънцето.
